В клуба на малката уличка "Загоре" всички са като едно семейство

Васка Пергелова

В центъра на София, на малката уличка "Загоре", се намира клуб "Сребърна есен". Това е мястото, където всеки ден забравени от обществото и семействата си пенсионери прекарват едни от най-щастливите мигове във вече позагасващия си живот.

Хората, които идват тук, са от 65- до 90-годишни и всички са се занимавали с интелектуална работа - от музиканти до театрални критици и преводачи. Заедно са като задружно семейство.
Семейството, което иначе нямат
Клубът е част от "Хоспис Милосърдие", създаден преди близо 20 години от българската Майка Тереза Донка Паприкова. Сега за него и за хосписа се грижат дъщерята на благотворителката Зоя Паприкова-Крутилин и д-р Карагьозов. "Милосърдие" оцелява благодарение на даренията. Сред спонсорите са както богати български фирми, така и бедни финансово, но богати по сърце хора. Докато разговаряме, Зоя Паприкова показва пощенски запис за 5 лв. "Вижте сумата на записа - сочи тя към листчето. Този човек от години ни изпраща скромната си, но толкова необходима помощ". "Сребърна есен" няма аналог в България. Противно на мнението, че общуването с възрастни хора натоварва, всички са усмихнати, лъчезарни и радостни. Докато говориш с тях, виждаш как
пламъчето на живота блести
в очите им. Пламъче, запалено в сребърната есен на пенсионерския живот. Всеки ден от седмицата е отреден за различна група интелектуалци. В понеделник са творческите вечери, вторник е за писателите, преводачите и поетите. В сряда се събират театрали и кинодейци. В четвъртък - музиканти и балетисти, а в петък - художници, изкуствоведи и архитекти. "Когато някой от групичката се разболее, той се оправя благодарение на това, че приятелите от клуба му се обаждат и го посещават, споделя Зоя Паприкова. Добрата емоция понякога лекува. Не трябва възрастните хора да се затварят и само да се приказва колко са зле. Трябва всички взаимно да си помагат". В разговора се включва и леля Радка, дошла за събирането на меломанската групичка. Преди да започне да идва в клуба, тя е помагала като готвачка в хосписа. Работила е в Министерството на съобщенията, в отдел международни връзки, владее перфектно няколко езика. В момента е сама, съпругът и е починал, синът й е далеч. "С моя житейски опит мога да кажа, че сега ни е времето да живеем пълноценно, категорична е тя.
Когато бяхме млади, нямахме възможности
заради деца, съпруг, семейство. Сега е времето да се радваме на концерти и разходки. Ако не е клубът, не знам как бих съществувала. Вярно е че имам много приятелки, но всяка си има семейство. Такива като мен са единици, да са сами в дома си. Без клуб "Сребърна есен" много от нас не биха могли да съществуват."
Д-р Карагьозов работи към хосписа от самото му създаване. Заедно с Донка Паприкова обгрижват възрастните години наред. Днес той помага и в клуба. На въпроса, какво го е накарало да се занимава с подобна дейност, отговаря с въодушевление: "Бях в особено състояние на духа, в което исках да помагам, когато госпожа Паприкова ме покани да се включа към хосписа. Тя имаше желание да направи хоспис, така както го правят на Запад, където беше ходила и видяла. Беше започнала вече да прави тази благотворителност в своя дом. А със "Сребърна есен" решихме да направим нещо, което е по-различно от хосписите, за които си мислехме в началото. Нещо, което е необходимо за изолираните и самотни възрастни хора.
Когато всеки ден самотата е с теб
или около теб, психиката ти се деформира. Като се добавят и постоянните стресове от периода на преход, нещата изглеждат още по-безнадеждни. Хората, които идват тук, са се разделили на групи по интереси, за да може всеки да използва времето си по подходящия начин, като се занимава с това, с което се е занимавал преди. Имаме желание да направим и междинен клуб, нещо като център, в който те да остават целодневно. Така ще се получи съвместимост между дневния център, клуба и хосписа. Ще сме сигурни, че сме успели да помогнем за пълноценния живот на възрастните. Да знаят че имат тази възможност, закрила и сигурност."
"Иначе, как да се чувства човек в страна, в която всички са заболели от злоболина и завистолина, казва още д-р Карагьозов. Може би няма да бъдем разбрани от мнозина, но за тези, които ни разберат, ще сме будители, допълва той. Искаме да покажем на държавата, че
когато някой иска, има начин
Нека нейните чиновници и представители да работят като нас и тогава държавата ще процъфти. В тази област, в която е дейността ни, ние правим капка в морето. Но ако това, което правим, искат да го правят и други, нашият "учебен център" е отворен - винаги могат да дойдат и да видят. С най-голямо удоволствие ще им обясним, ще им помогнем. Вече имаме изградена подобна мрежа за работа с центрове като нашите, поддържаме много добри контакти с тях в провинцията."
Зоя Паприкова е усмихната и добродушна. Личи си, че работи със сърце и душа. Дели времето си между хосписа, клуба и работата в БАН. С успех носи тежкия кръст на доброволчеството, завещан от майка й Донка Паприкова. Има много идеи за това какво може да се направи, за да се помага на бедните и нещастните. На въпроса защо не разширят хосписа и не започнат да приемат повече хора, отговаря, че в момента нямат възможност да се грижат за повече нуждаещи се. В дейността си се води от съветите на майка си, както и от натрупания доброволчески опит. Разказва, че преди години, когато направили социалната кухня, започнали да идват не само истински нуждаещи се.
На опашката за топла храна
се редели и хора, които нямали нужда от нея. Още няколко случки я накарали да се замисли до каква степен може да се вярва на тези, които идват и търсят някаква помощ. С течение на годините стигнала до извода, че не може да се помогне на всички. Според Паприкова, решението на проблема с бедните и самотните пенсионери е един - в повече градове и села в България да се направят домове за възрастни. В провинцията може много добре да се развие подобна дейност, категорична е тя. Това е начин да се отворят и нови работни места. Има много изоставени къщи, които могат да бъдат приспособени. Майка ми започна дейността си с идеята: няма какво да чакаме някой да ни помогне, дай сами да си помагаме. Така се тръгна първоначално. Носехме храна на съседи, самотни хора, след това започна да се готви. Направихме хосписа, после стигнахме и до идеята за клуба, където самотните хора могат да намерят приятели и да имат духовно общуване. При нас ситуацията определя каква да бъде дейността. В случая
паничката върви с духовното
Човек трябва всеки ден и час да бъде милосърден. Да обичаш и уважаваш, това е вътрешно чувство. Майка ми казваше, че ако има някаква световна партия, това трябва да бъде партията на любовта.

(в-к Дума)